Много ме е яд, когато чакам на червен светофар, а няма пешеходци. Логично е, да се породи подобно чувство, все пак на всеки времето е ограничено. Мога с увереност да кажа, че и пешеходците ги е яд когато чакат на „червено“, а няма коли, но подобни разговори по-скоро се водят по отношение на шофьорите.
Логично продължение на подобен разговор много често е избирането на единственият изход от проблема, а именно – поставяне на бутон на светофара: нека зелено да свети тогава, когато има кой да преминава през улицата. Логично, нали? А ето, че не е.
Инсталирането на датчици и режим на работа на светофара е винаги индивидуална задача. Но ако вдигнем нивото и погледнем комплексно на задачата, подобен процес затвърждава в очите на хората, а и на самия град, предимството на автомобилите на улицата. С други думи, ако не си в автомобил, то си човек втора ръка и си длъжен да молиш за възможност да пресечеш улицата.
Зная, че ще прозвучи малко глупаво, но представяте ли си подобни бутони и за шофьорите? Не, веднага ще кажете, че е идиотско – ето тук се корени и неравенството, към което вече сме привикнали.
На Запад тази тема се обсъжда отдавна, за това в развитите страни, бутоните се поставят по-скоро не за включване на фаза за пешеходци, а за ускорено превключване на зеленото или за удължена фаза на зеленото, чрез поставяне на дактилни знаци за слепи.
Освен политическия контекст има и друг: психологичен и физически. Ако на стълба има бутон и човек го е натиснал, но светофара не се е превключил на зелено, веднага изниква мисълта, че е повреден. Битовата логика води до тази проста взаимосвързаност, поради което забавянето предизвиква желание просто да прибягаш по улицата. Много градове попаднаха в тази клопка (в САЩ и Великобритания).
Ако човекът не забеляза бутона, дългото чакане ще предизвика у него желание да притича през улицата. Понякога тези бутони са включени само нощно време – кое ги лишава от смисъла им. Освен това се усложнява и процеса на пресичане на улицата от децата и слабо подвижните хора – не само че трябва да дочакат зеленото, но и трябва да натиснат някакъв бутон, който понякога е доста далеч. Общо взето простото правило става сложно, хората започват да се изнервят, а градската среда става враждебна.
А с физическите проблеми е още по-просто, в това отношение Москва има голям опит: бутонът се чупи и не може да пресечете безопасно улицата. Трябва или да притичате, или да викате на хората от другата страна на улицата да натиснат бутона. Попадал съм в подобна ситуация и е безкрайно неприятно.
Това означава ли, че изобщо не трябва да се поставят бутони за зелената светлина. Не съвсем. Ако говорим за светофари в промишлени зони или в покрайнините на града, където почти няма пешеходци, подобно решение е допустимо – там с приоритет са автомобилите. Но в програмата на светофара трябва да се настрои фаза за пешеходци, в случай че бутона се повреди.
В други ситуации, напразното чакане може да се избегне като се проучат потоците от коли и хора и синхронизация с другите светофари. Така или иначе ще се наложи да се чака на червено, дори и без пешеходци – тъй като в града по същото време има светофари, които пропускат автомобилите. Това не е толкова очевидно, но ако за вас свети червеното на празно кръстовище, да знаете, че във вашата посока също свети червено, за да може да се пропусне потока на перпендикулярната улица. Така или иначе ще се наложи да чакате, бутоните не са панацея.
Става и по-сложно – светофарът регулира различни потоци, но у нас по-принцип ориентира предимно автомобилите. За подобно варварство има редица причини, на които не ми се иска да се спирам. В нормална ситуация, обаче трябва да се изучават интервалите на обществения транспорт, потоците от пешеходци и велосипедисти – кой и колко ходи, с тези потоци трябва да се съобразят настройките на светофара, като се вземе предвид и търпеливото време за изчакване. Ако на средно голяма улица червената светлина на светофара свети повече от 30 секунди, то вероятността да се пресече на червено се увеличава и това е научен факт.
Правилото е просто: светофарът се приспособява към хората, а не хората към светофара.
С други думи, всеки бутон за пешеходците трябва да е научно обоснован.
Като цяло пак се натъкнахме на една проста грешка: трябва да можем да ползваме инструментите, умните програми не заменят компетентността на самите хора. И една класическа тайна: колко пари са похарчени за подобни подобрения, никой не казва.
В София се монтираха много неграмотно! Оставаш с усещането, че просто е трябвало да се дадат едни пари на един производител.
Такива бутони, трябва да има само на пешеходни светофари, а не на основни кръстовища и булеварди.